Сряда, Ноември 22, 2017
Новини

Моминъ гробъ (разказ за картечарите на подпор. Стратия Мазгалов)

Азъ нема да ви разкажа за гроба на онази девойка, която е починала подъ бащина стреха и въ майчини скути, а за онзи Моминъ гробъ, който беше ключът на Доброполската позиция. Той отстои на двесте километра на юг от Родината ни и беше защищаванъ въ продължение на три години отъ храбрите Шейновци.
Легендата разправя, че некога двама влюбени, които били разделени отъ близките си, сж излезли на две съседни височини до река Градешница и сж се обрекли на гладна смъртъ – да живеят дотогава, докато се виждатъ, безъ да се събератъ.
Девойката умрела отъ тъга по Стояна и била погребана на скалистата висота, която отъ тоя денъ била наречена Моминъ гробъ. Стоянъ, който не виждалъ вече да светятъ черните очи, съ ножъ проболъ сърдцето си. Това лобно место сега наричатъ Стояновата височина.
Моминъ гробъ и Стояновата височина сж разделени съ отвесни пропасти, въ дъното на които бучи пенливата река Градешница.
На Стояновата височина се извишаватъ гжсти и вековни буки, дънерите на които никога не сж галени отъ слънцето, а Моминъ гробъ, който е само на шестстотинъ метра отъ Стояновата височина, е покритъ съ гжста и вечно зелена иглолистна гора. Разправятъ, че Богъ е наредилъ така: Стояновата височина да бжде покрита съ букови дървета – вековна гора, която да изразява вечната обичъ на Стояна къмъ хубавата девойка, а Моминъ гробъ да бжде покритъ съ такава красива гора, каквато е била хубостьта на девойката. Другояче не може и да се обясни тая особеность, защото тези две височини сж много близко и никакви други условия не имъ влияятъ.
Не много отдавна, преди двадесетъ години, тези височини, презъ които минаваше позицията, требваше да се бранятъ отъ Шейновци.
Денемъ по височините немаше животъ и нищо не можеше да се види, защото смъртта грабваше всеки, който се опиташе да се появи на техъ. Но настжпеше ли нощь, по змиообразния пжтъ, който се извиваше по Моминъ гробъ, закипяваше животъ. По него слизаха бойците да си наливатъ вода отъ пенливата река, по него се изнасяше храна за техъ, по него се изнасяше и всичко, което беше необходимо за защитата на Родината. Денемъ беше глухо и пусто и по позицията, и въ душата, и въ сърдцето, а нощемъ беше весело и леко.
Много дни протекоха така тамъ. Много синове отъ всички народности намериха вечна почивка тамъ, защото Моминъ гробъ и Стояновата височина беха укрепени и тъй геройски се отбраняваха, че немаше сила, която да ги овладее.
Бойците знаеха легендата и и уважаваха обичьта на тия млади, защото и те обичаха не по-малко Родината си, която бранеха. Затова нищо не беше въ състояние да ги накара да напустнатъ Моминъ гробъ и Стояновата височина.
Настжпиха, обаче, тежки дни. Както дните летеха бързо и отлитаха въ вечността, така и бойците, които бранеха тия височини, чезнеха единъ следъ другъ.
Въ една ранна утринь, презъ месецъ септемврий хилядо деветстотинъ и осемнадесета година, небето стана мрачно като нощь и се слепи съ земята. Тамъ валеше градъ отъ тежко железо и огънь. Три денонощия немаше светълъ день. Моминъ гробъ – висота 1590, Стояновата висота, върховете Конусъ и Пионеръ не се виждаха единъ другъ. Само песеньта на картечниците, пукотътъ на снарядите и ехото на урата ги свързваше.
И когато просветна, изподъ земята излезоха сенки, които запретнаха мишци и се заеха пак да бранятъ тия святи места.
Смъртьта косеше и скоро тия сенки, които беззаветно обичаха Родината си, намериха веченъ покой тамъ.
Гъсти вериги отъ французи, англичани и сърби, прикривани отъ огнени вълни, настжпваха отъ всички страни. Всичко беше изгорено.
Само на Моминъ гробъ кипеше още животъ. Тамъ беше останалъ подпоручикъ Мазгаловъ съ единадесетъ свои храбреци, които беха решили да защищаватъ Родината си до последния мигъ на своя животъ, но гробовете имъ да бждатъ тамъ, кждето е Моминъ гробъ.
- Патроните сж на привършване, господинъ подпоручикъ! – доложи единъ картечникъ.
- Стреляйте, момчета! – прозвуча заповедьта на подпоручика.
- На свършване е и водата, господинъ подпоручикъ.
- Стреляйте, за да не издадем тая липса. Нали имаме бомби? Свършат ли се патроните, ще действаме съ бомбите!
Очите на момчетата засветкаха още по-силно. Надежда озари лицата имъ. Средъ екота на картечниците те се споглеждаха мълчаливо и се ободряваха взаимно. Смелите орли не мислеха да напустнатъ картечното гнездо, не мислеха да допустнатъ другъ да дойде въ него.
Едната картечница замлъкна – тя беше изстреляла и последния патронъ. Отъ прислугата на другата картечница паднаха двама души. Други двама веднага ги смениха. Скоро и втората картечница замлъкна.
- Бомбите! – изкомандува подпоручикътъ.
Момчетата вече ги стискаха въ ръцете си. Новъ тресъкъ разтърси земята и отекна изъ скалистите урви. Опушеното и мрачно вебе се наведе още по-низко надъ земята. Борбата продължи – не утихна, разрази се по-силно. Противникътъ, може би, разбра защо млъкнаха картечниците и се ожесточи още повече. Куршумите пищяха надъ картечното гнездо и караха неговите защитници да прилепват гланите си до скалите. Бомбите безспирно летяха надолу, пръскаха се и сееха смъртъ и уплаха.
Но ето, засъскаха огнените езици на огнехвъргачките. Подпоручикътъ се огледа – единадесет души беха устремили очите си въ него. Те сякашъ му говореха:
- Нема вода, нема патрони, нема бомби!
Нито за мигъ не се породи у некого мъсъль за отстъпление. Какво требваше да се предприеме? Бойците дишаха съ мъка. Съ почернели лица, съ стиснати попукани устни, те се взираха въ него.
А огъньтъ жареше, задушаваше.
В тоя мигъ подпоручикъ Мазгаловъ сграбчи триногата на едната картечница и тя се понесе къмъ противника. По стръмните скатове на Моминъ гробъ полетяха части отъ картечниците, картечни и водоносни сандъчета, камъни. Противникътъ налиташе. Неговите огнепръскачки сипеха съ двойно по-голема яростъ огнения си смъртоносенъ съсъкъ.
Скоро лумна буенъ пламъкъ, обви Моминъ гробъ и смъртно обгори защитниците на височината. Моминъ гробъ сякашъ беше клада, върху която димеха телата на тия, въ чиито очи гореше не по-слабъ огънь отъ огъня на огнепръскачките.
Тамъ, дето е Моминъ гробъ – символътъ на една голема обичь, тамъ е сега гробътъ и на подпоручикъ Мазгаловъ и неговите храбреци. На това свято место те се проявиха като стихия, която можа да сломи въ неравната борба само стихията на огъня.

Автор: Майоръ Д. Братановъ

Снимка: Майоръ Д. Братановъ, Храбреци, Разкази отъ войнитъ

Информация

Статистика

Членове : 74
Съдържание : 753
Препратки : 7
Брой прегледи на съдържанието : 373485