Вторник, Ноември 21, 2017
Новини

Схизмата над Българската православна църква - част І

         През 1870г., на 28 февруари, с ферман на султан Абдул Азис е провъзгласено възстановяването на независима Българска православна църква под името Българска екзархия. Създаването на Екзархията е в резултат на десетилетни борби за църковна и национална идинтичност, водена от българския народ срещу омразната нему гръцка фанариотска патриаршия.
         Вождовете на елинизма и патриаршията посрещат църковната ни независимост с демоничен вой и порой от клевети и интриги. В такава обстановка на 13 март 1870г. цариградските българи създават Привременен смесен екзархийски съвет от 11 свещенници и 39 миряни, който създава Проектоустав на Екзархията и разпраща правилник до епархиите за избор на делегати. След като великият везир Али паша, позовавайки се на султанския указ, разрешава свикването на Първият църковно – народен събор, той е насрочен за датата 23 февруари 1871г. На 14 май е приет и утвърден Уставът на Българската екзархия.
         Константинополската патриаршия е категорична в несъгласието си да българите да придобият своя собствена църква чрез акт на държавната власт. Позовавайки се на църковните канони, според които отделянето на българите от Константинополската патриаршия може да стане само с църковно – народен събор, те не признават за канонична Българската екзархия.. Затова на 13 май 1872г. е свикан Патриаршески събор, който отлъчва от църквата митрополитите Панарет Пловдивски, Иларион Ловчански и Иларион Макариополски, а екзарх Антим е низвергнат. Виждайки обаче, че Българската църква, защитницата на Българския дух и на народа, върви смело по своя път, разярените гръцки архийереи свикват общогръцки поместен църковен събор на 29 август 1872г. На 16 септември съборът провъзгласява Българската църква и българския народ за схизматични.
         От четиримата гръцки патриарси, участвали в събора, трима подкрепят схизмата, отхвърляйки всякакъв компромис въпреки настойчивите съвети отвред. Обладани от сатанинско заслепение и злоба, те налагат най-тежкото наказание на българите. Единствен Йерусалимският патриарх Кирил ІІ  изразява своето несъгласие и напуска събора. Навярно Светият дух чрез патриарх Кирил ІІ е изразил Божията воля. Но Константинополските архийереи отдавна са били обърнали гръб на Създателя. За своята позиция патриархът е низвергнат, затворен в тъмница и скоро умира. Зла участ от сатанинската ръка постига и Йерусалимските първенци, които го подкрепят.
         В борбата срещу проклетите фанариоти, загърбили Божието учение и ламтящи за користи и власт, дават живота си и стотици видни българи, водачи на дважди поробения български народ. Първата жертва на борбата за възстановяването на независимата Българска православна църква е Димитраки Хаджитошев от Враца. Заможният българин през 1824г. е инициатор на оплакнане от гръцкия владика и замяната му с българин. Поради клеветите на продалите душите си на дявола безбожници, през 1827г. той е арестуван от османската власт и осъден на смърт.
         Пълното взаимодействие между тези братя по съучастие в престъпленията срещу българския народ е осъществявано от националния и от духовния поробител – османското правителство и гръцката патриаршия – векове наред. Да си припомним само злочестата съдба на едни от най-изтъкнатите български възрожденци от средата на ХІХ век, братята Димитър и Константин Миладинови. Тяхната дейност като народни будители, като проводници на Българския дух, довежда до бяс фанариотските изчадия. Порой от клевети заливат правителствените канцеларии. Вследствие на гръцката подлост, братя Миладинови са арестувани като заговорници против властта и животът им угасва в османския зандан.
         Особено ярко разобличава лукавото фанариотство Георги Раковски в „Българска старина”: „Минува завладението и се установяват турците в България, но явява се друг по-голям и по-хитър неприятел на българската книжнина и въобще на всяко, що е българско народно! А той е гръко-фенерското лукаво свещенство, ведно с гръко-фенерските князове, кои са последовали това изтребление на старобългарските книги и гонението на българската народност до 1829г. явно, а до възбуждението на българите (за черковний им въпрос, кое започва от 1834 и се усилва от 1840) следовали са гоненията малко по-тайно и посредством лукавства.”
         Характерът и моралът на фанариотската клика отново ни разкрива Раковски: „По превзятия Цариграда турци оставиха и тамо гръцкаго патриарха утвърдивши го с ферман и давши му вероизповедная власт над своих единоверних гръков... Защото тии сами фанариоти почнаха наскоро да чинят големи злоупотребления и да купуват патриаршески престол, като се наддаваха и се караха с най-лукави сплетки помежду си...”
         След превземането на Константинопол турците населват Фенер, квартала около Патриаршията с всякакви византийски отрепки, получили името фанариоти: „Тии, не имеящи ни занятие, нити умеещи да вършат някоя си тьрговщина, защото бяха граждаиски сплетници и научени да живеят от пота другах, ако и с най-голямо си безчестие и безсъвестие, прилепиха се като гладни пиевци около патриаршия и патриаршески престол стана за тях оръдие печалби и користи! Какви злоупотребления и кръчмарства са ставали във великая зовима черква от тях гьрци, или от това съборище от разни бегунци и изгнаници, от коих се състоеше фанариатска сган, то сами нихни летописци са описали!”
         Тъкмо тия крадлива и лукава пасмина стои в дъното на всички интриги срещу Охридската и Печката патриаршии, на всички подли доноси и клевети до държавната власт, набеждавайки ги в бунтарство и шпионаж в полза на Австрия и Русия. „И защото малочисленний брой гърков, коих владееше Цариградска патриаршия, не бяха доволни да им дават изобилен приход, да наситят ненаситни си сърца от сребра и злата, тии намислиха да оборят славянски свещеноначалства и да подчинят сички православни християни под власти фенерскаго патриарха!”, пише още Раковски, разкривайки истинската цел на закриването на двете църковни институции и неистовия отказ на алчните и безскруполни фанариоти да признаят Българската екзархия.
         Защо е бил този неистов бяс у водачите на Константинополската църква и елинството? От какво е породен той? Отговорът на този въпрос не се крие само в събитията от ХІХ век, дори не и от ХVІІІ или в ХV. Причините за безграничната омраза към всичко българско се крие назад във времето на създаването на първите християнски общини и на първите християнски църковни организации, забулено от пушеците на огромните аутодафета, организирани от гръцкото духовенство над българската средновековна книжнина. Но все нещо оцелява. Подигравките на подпалвачите, че след като старите български книги изчезват във въртопите на сатанинските огньове и българите не ще успеят да докажат вече, че са най-древни на Балканите, няма да продължат дълго. Защото делото на грешните ръце человечески е тленно и преходно. Единствено вечно и непреходно е делото Божие. И скоро, съвсем скоро Бог ще въздаде всекиму заслуженото!
         Още от училище ние учим за смирения Хилендарски монах Свети Паисий, за неговата „История славеноболгарска”. Но тя не е единствена. Съществуват още няколко. Но те не са „славяно” – български и написаното в тях твърде много противоречи на официалната историческа доктрина, изфабрикувана от платени наемници и родоотстъпници. На забвение бяха отдадени „Летопис и родословия” на тревненския свещенник Йовчо от 1800г., „История во кратце о болгарском народе словенском” на габровския монах Спиридон от 1792г., „История на България”, написана от Петър Богдан на латински още през 1667г., Зографската „История вкратце о Болгарословенском народе”, написана от анонимен автор през 1760г., Охридската легенда, Солунската легенда, изследванията на Георги Раковски за българските древности и други. Всички те са използвали източници от унищожените впоследствие български библиотеки.
           В „История во кратце...” отец Спиридон пише: „...но като виждах, че този славен преди това народ, сиреч царски и патриаршески, както и чадата му апостолски, бе доведен до такова крайно забвение и унижение, че нито един, и не само от простите, но и от учените хора не знаеше...” Чада апостолски са наречени българите в старите летописи, достигнали до нас посредством сътвореното от ръката на смирения монах, т.е. от самите Свети апостоли Христови българският народ е приел Светото кръщение, което се е случило още в І век сл. Хр.!
         И още: „...че даки и мисагити са дошли от северните страни и се заселили от двете страни на Дунава. В своя летопис Йоан Зонар именно даките и сърбите нарича мисагитови българи... и се заселили от двете страни на Дунава, и се нарече тая /земя/ Мисиния от тяхното име... И наскоро след като дойдоха, поставиха крал на име Иллирик. А след това тази земя се нарече Иллирик... И след като мина много време... се родиха от рода на Иллирик два сина: единият по име Болг, а другият Брем... Брем взе /земята/ на север от Дунав, а Болг на юг от Дунава. Произлезлите народи от Брема се нарекоха бреми или пеми, а от Болга – болгаре...”
         И още: „...Бароний говори, че има град в Иллирик, сиреч в Мисия и Дакия, наричан Сардика, сега се нарича Средец, той беше столичен град болгарски посред Болгария. И пак унгарския летопис говори така: Чешкия княз Брем произлезе от Иллирик, дето беше цялата словенска войска и дето се беше заселил целият български народ...” Столицата на Лидийското царство в Анатолия в средата на І век пр. Хр. се е наричала Сарди. Древна легенда твърди, че Лид, Миз и Кар са били братя. А това означава, че лидийците, участвалите в Троянската война мизи и древният морски народ на карите, на строителите на могъщия флот на Критското царство, имат общ произход.
         За българския произход отец Спиридон по-нататък пише още: „...Българският народ, който е един от най-първите и най-стари народи в християнство и царство, глава и предводител на целия славински род, води племето си от Мосоха, както и другите славински народи. Първо излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 /986 пр. Хр./ и се засели от двете страни на Дунав, и се наричаха тогава мисини, поради което и тая земя се нарече Мисиния...”
         „Този велик наш отец и светилник на България бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи. Те били изселени в старо време от военната сила на Александър от разположения край Бруса Олимп към Северния океан и Мъртвото море, а след като минало много време, със страшна войска преминали Дунава и завзели всички съседни области: Панония и Далмация, Тракия и Илирик, а и по-голямата част от Македония и Тесалия.” Това ни разкриват пък още първите редове на „Кратко житие на Св. Климент Охридски”, известно като „Охридска легенда”. Автор е Охридският архиепископ от началото на ХІІІ век Димитрий Хоматиан, роден в Ликия, древно царство в Анатолия, чието население е елинизирано във времената на елинизираната Източноримска империя. И тук българският произход е ясно заявен – българите са мизи, мизийски народ, населявали Балканския полуостров векове преди Христа. При завръщането си в Прародината те заемат целите Балкани – от Панония на север до Тесалия на юг и до Черно море на изток.
         Цитираното дотук красноречиво показва истината за българския народ, за неговия произход и за неговото християнизиране. То влиза в абсолютно противоречие с лъжите и заблудите, които продължава да бълва съвременната „българска” псевдоисторическа наука. Древните области Илирия и Мизия, древните народи илири и мизи са известни още от времената на Троянската война, водена срещу троянците – дардани, но всякаква информация за българската им същност е старателно заличена.
         Това манипулиране на древната история, наред с неподкрепената с абсолютно никакви доказателства тюркска теория и пропагандирането на появата на българите на Балканите едва през VІІ век, налива обилно вода във воденицата, освен на всички други, и на гръцката църковна пропаганда. Тази пропаганда, чрез която българския народ „...бе доведен до такова крайно забвение и унижение...” Победоносното шествие на елинизма в българските земи е спряно с възстановяването на независимата Българска православна църква на 28 февруари 1870г. Дотогава Епир и Тесалия, включени от Василий ІІ в диоцеза на Българската Охридска архиепископия през 1018г. поради българското си население, вече са безвъзвратно са елинизирани и погърчени. Елинизират се постепенно големи маси българи от Тракия и Македония. Грабливата ръка на Фенер се простира и над Мизия и Влахия. Дълбоки корени е пуснал още от времето на Иван ІV Грозни елинизма и в Русия, а също така и в западна Европа, в изпълнение на плана за превръщането на Константинополската империя в гръцка държава, населена с гърци чак до Дунава, че и оттатък. Но тази нова Вавилонска кула се сгромолясва в праха с възкресяването на апостолическата Българска православна църква.
         И още едно изречение от „История во кратце...” ще си позволя да цитирам. „И от тогава остана Иллирик или Болгария роб на римляните чак до великия Константин.” Отец Спиридон категорично не си е фантазирал измишльотини за древната българска история по подобие на гръцките и европейските фалшификатори. Написаното от него се базира на съществуващите по онова време стари документи, все още неунищожени от еретическата фанариотска ръка.
         Древната българска държава престава да съществува след римските нашествия по времето на император Траян. От онова време, та чак до Константин Велики българите са роби на Рим, научаваме от древните летописи посредством отец Спиридон. А защо при Константин българите вече не са роби? Явно има защо! Самият император на Римската империя Константин Велики е роден в Ниш, в българската област Дардания (в „Стематография” на охридчанина Христофор Жефарович от 1741г. наред с царския герб на Търновското царство са показани княжеските гербове на българските области Тракия, Македония и Дардания; имената Дардан и Дардана фигурират в списъка с български лични имена на братя Миладинови, премахнати по-късно от този списък от предателска ръка; но съществува и до днес българската фамилия от Македония Дараданови).
         А кога е създадена тази България на Балканския полуостров? Тук ще сравня два летописа, носещи идентични имена – на отец Спиридон и анонимната Зографска история от 1760г., открита в манастира от монаха Яков и предадена от него на Георги Раковски. „Илирик бе първият крал през годината 3522 от Сътворението на света (1986г. пр. Хр.)... Вторият крал бе Бладилий... След тях през 3685г. (1823г. пр. Хр.) бяха двама братя Болг и Брем...” Това разказва Зографската „История вкратце...”, цитирана от Раковски в статията му „Българска старина”, отпечатана през 1865г.
         А в съвременното издание на отец Спиридоновата „История во кратце...” четем: „Българският народ... излезе иззад Черно море в годината от сътворението на света 4522 (986г. пр. Хр.)... След Илирик дойде втори крал на име Бладилий в годината 4685 (823г. пр. Хр.)... След Бладилий дойде трети крал на име Колад в годината 4745 (763г. пр. Хр.)... След Колад дойдоха синовете му Болг и Брем в годината 4785 (723г. пр. Хр.)...”
         Да погледнем и в „Летопис и родословие” на тревненския свещенник Йовчо Попниколов, съставен от него към 1800г. Годините на царуване са както следва: Илирик – 4522г (986г. пр. Хр.), Бладилий – 4688г. (820г. пр. Хр.), Коледа – 4808г. (700г. пр. Хр.), Болг – 4838г. (670г. пр. Хр.) и т.н.
         На очи се набива разликата от цели 1000 години между Зографската история и другите два летописа. Раковски обаче цитира оригиналния летопис от 1760г., докато „История во кратце...” е издадена през 1910г. от Васил Златарски, същият който манипулира и фалшифицира до неузнаваемост българската история, преподавана в този си осакатен вид и до днес в българските училища. А „Летопис и родословие” е издаден през 1995г. от професоф Иван Радев, несъмнен последовател на Златарски. Впечатление правят разликите в годините между ръкописите, но това, което приковава вниманието ни е абсолютното съвпадение на годината 4522 в двете съвременни издания, различаващи се точно с 1000 години от Зографския оригинал. Нагаждането в случая е вън от всякакво съмнение.
          Защо е било необходимо да се крият тези 1000 години? Защо и на кого появата на българите и Българската държава през ХХ век пр. Хр., т.е. преди 4000, години толкова е пречила? Пречила е на официалната гръцка и европейска история, според която първите гръцки племена пристигат на Балканите тъкмо преди 4000г. Очевидно става дума за един и същ народ, но той се оказва не гръцки, както се опитват да ни заблудят фалшификаторите и измамниците, а според древните документи - български. За това какви са т.нар. древни гърци се опитах да покажа в непретенциозното съчинение „Ахейците – кратка история”.
         Очевидната истина е, при положение че „древни гърци” никога не са съществували, че древните племена, заляли през ХХ век пр. Хр. Балканите и Анатолия са древнобългарски, за което говорят унищожените впоследствие древни летописи, цитирани от анонимния Зографски автор, отец Спиридон, отец Йовчо и Георги Раковски. Приведените тук доказателства, разбира се, са прашинка от реално съществуващите. Но и те са достатъчни, за да ни наведат на някои мисли, далеч неласкави и за гръцката, и за европейската историческа наука. И да ни разбулят причините за хилядолетната омраза на великогръцките шовинисти към българския народ.
         С това отклонение към древната история, на пръв поглед нямащо нищо общо с темата, се осветлява донякъде отношението на елинизма и неговите вождове към българския народ и неговата истинска история. Целта на настоящото съчинение е с примери от старата и по-нова балканска история да се разкрият истинските причини за схизмата, хвърлена върху Българската православна църква от Константинополския патриарх.
         Елинските вождове и пригласящият им хор платени псевдоисторици от Урал до Атлантика, че и отвъд него, всячески се мъчат да докажат балканския произход на гърците и тюрския азиатски такъв на българите. Но доказателствата им са изсмукани от пръстите. За разлика от доказателствата за обратното. Ще си позволя един цитат от бележития наш изследовател Павел Серафимов. Разглеждайки знаците от Седмолъчната розета, открита в Плиска, той сравнява четиринадесетте древнобългарски рунически знака по нея с древните писмености Линеар А и Линеар Б, използвани в Крит и Микена. Показаната от него сравнителна таблица разкрива пълната идентичност на всичките четиринадесет знака от розетата със знаците от посочените две писмености. „В случай, че нашите деди не принадлежаха на тракийската общност, то как тогава биха били запознати с най-древните варианти на линеарните писмености, възникнали на територията на Тракия? Как e възможно старите българи да знаят фонетичната стойност на най-древните европейски писмени знаци, а гърците не? Историята не познава парадокси, парадоксите се пораждат от нежеланието на определена група учени да бъде казана неудобна за някои влиятелни личности истина, а именно, че ние българите сме потомци на най-древният цивилизован народ на Европа.”
         Нормално ли звучи „местното” гръцко население да не разбира езика на двете древни Балкански писмености, а „пришълците” българи да са наясно с писмености, създадени две хилядолетия преди мнимото им идване в Европа и на Балканите?!

Информация

Статистика

Членове : 74
Съдържание : 753
Препратки : 7
Брой прегледи на съдържанието : 373302