Дядо ми казваше, че децата приличали не на родителите си, а на времето в което живеят. За съжаление сегашното забързано, материалистично време не създава това изобилие от авторитети, таланти, духовни водачи, като преди. В моите детски години имаше плеяда от изключителни личности, които освен че бяха ерудити, високо образовани, учили не само в България, можеха и да те стоплят със своята душевна топлина.Те бяха чести гости на нашето чаровно градче.
Тогава, живописният ни град, в хармония с туристическия комплекс, който в края на 60 те, началото на 70 те години, беше много романтичен, с кристално чистото прозрачно море, образуваха чудесна крайморска тераса, която рисува извивките на северния залив. Освен това, районът е бил духовен център в средновековието и нямаше как тези факти да не оставят белези в наши дни.
Всичко това привличаше тези значителни личности, които се сливаха с местните хора, обогатяваха средата, и я правеха доста колоритна, а и самата местна среда търсеше красотата от това общуване и моите роднини, комшии и съграждани ценяха високо тези контакти.
Северната част на Стария град, нощем през септември. (снимка В. слънце)
Накратко ще разкажа някои спомени.
Детството ми мина с Марина Куртева. Тя беше дъщеря на Ани и Кирил Куртеви. Брат и беше легендата Гошо Минчев. Доктор Куртев беше от близките приятели на дядо ми. Той работеше във Втора градска в София, но дълги години си имаше официална частна практика, в онези години. Когато съм бил на година и половина, съм имал късмета да му бъда пациент след прекаран инцидент.
Д-р Куртев беше един от големите специалисти уши-нос-гърло в страната, завършил във Франция. Когато Марина беше малка, родителите разговаряха с дъщеричката си на френски за да свикне с езика и да и бъде като матерен. Защото Куртеви казваха, че с българския ще свикне лесно, заради обкръжаващата детска среда.
През това време брат и, който никога не срещнах на живо, беше студент в Белгия и учеше режисура. Родителите му се тревожиха за него, радваха се когато Гошко (така го наричаха), си купи първата кола Фолксваген Костенурка. Доколкото знам, Гошо по паспорт беше Куртев и използваше фамилията на родния си баща (загинал в комунстическите лагери), като музикант, по-късно.
Марина Куртева се омъжи през 80 те в Австрия.
За съжаление, никой от това прекрасно семейство, не е жив.
Майката Ана, беше набедена от тайните служби в участие в шпионаж в края на 70 те. Прекара 3-4 години в затвора. В началото на осемдесетте излезе, но се разболя от тежка болест и си замина в средата на 80 те години. Продължавахме да поддържаме връзка с доктор Куртев. Старият доктор почина 4-5 години след жена си.
Георги Минчев, както е известно, ни остави през 2001 г. А във Виена , в края на 2007 ма година, спря внезапно сърцето на сестра му Марина. Малко преди това Марина беше организирала поредния концерт „Цвете за Гошо”.
Паметникът на бате Гошо в Созопол, автор Никола Станчев, който създаде паметника на бежанците в Несебър (сн. източник Wikipedia)
Друга голяма фигура, за която често говореше баба ми беше красивата Яна Пипкова, дъщеря на Любомир Пипков, внучка на Панайот Пипков и съпруга на режисьора Рангел Вълчанов. Баба ми беше станала близка и с родителите на известния журналист Тома Томов.
Наши съседи бяха семейство Магневи. Проф. Стефан Магнев беше световно известен музикант. Част от квартет „Аврамов”, преподавател по виола в Музикалната академия. Почина през 1988 година, на 82 години. Те имаха вила, в стил сецесион в центъра на Новия град. Имаха огромен двор, който през последните години постепенно продадоха. Но детството ми мина в този двор с вековни дървета, които правеха повсеместна сянка в летните горещини, а стопаните бяха навързали между дърветата, мрежести хамаци. В детските ми спомени това място с огромните широколистни дървета, с тази островърха вила, построена в архитектурен стил от началото на ХХ ти век, ми изглеждаха като част от някаква приказка.
Близък до семейството беше композиторът Борис Карадимчев. Дъщерята на професора беше омъжена за сръбски музикант, преселил се да твори и работи в България. А те си имаха две пълнички, тогава, момченца, с които ние играехме. Този красив и весел сърбин, техният баща, ни правеше парашутчета от носна кърпа и тапа от шампанско и като ги хвърляше нависоко, те падаха като истински парашути.
От Пловдив често идваше една достолепна жена, мисля, че се казваше Малина, дъщеря на Атанас Попов, един от славните несебърски кметове, през време на чието управление се проектира построяването на Новия град (Квартала). Личеше си, че тази възрастна жена беше „от сой”. Нейните племеници живеят сега в Стария град. Дъщеря и беше омъжена в Германия и ни се обаждаше често.
Градът ни беше любимо място на известния руски художник, Николай Естис. Той има изложени картини в Третяковската галерия. Негови творби красят много частни колекции. Той оставаше цели лета тука, като нашият град за него беше извор за вдъхновение. Сега Коля Естис живее в Хамбург и постоянно мисли за любимия Несебър.
Може да се дадат много примери. Искам само да припомня, че наскоро излезе книгата за игумена на Кокалянския манастир, „Старецът Назарий”, навръх Плана планина. Със светско име Никола Терзиев, роден и израстнал в Несебър, той е бил един от най-светлите старци и духовни наставници за последните 60 години. Дядо Назарий се яви пред Бога през 2011г.
Всичко това ме довежда до някои мисли. Човек се ражда свободен и носи свободата в гърдите си. И живее свободно, ако желае, независимо от времената . Независимо дали го заплашват тоталитарни репресии или творецът се е оплел в демократични автоцензури с материални корени. А провинциалното самочуствие се придобива или възпитава от медиите. Намирам за гениално точен писателят Хемингуей, когато определя като провинция всичко, което е далеч от морето...
Всеки сам избира дали да угоди на порива си за свободно мислене. Все пак си мисля за времето, когато нашите родители бяха в силата си и когато общуваха с много светли личности, средата им беше пълнокръвна, което надхвърляше очакванията за този малък град. И не беше модерно да се хвалят с това, че познават тази мутра, този политик или онзи олигарх. И на мен, хлапакът, ми беше приятно с тези хора. Тогава беше модерно да бъдеш интелигентен.